Празноглавци

 Бяха изминали три дни откакто детекторите в централата бяха вдигнали аларма и ме бяха изпратили на пожар към поредното назначение. Това беше дотолкова странна задача, различна от останалите, доколкото и позната. Ставаше въпрос за добре познатите аномалии, но обикновено аномалиите се появяваха в големи градове и места с гъста населеност а ето, че сега се намирах в едно планинско градче на четиридесет километра от най-близкия голям град, а това бе само базовият лагер, така да се каже – утре поемах на десет километров поход, още по нагоре в планината, до някакво малко, забравено от бога и хората, селце където се очакваше да възникне аномалията.

Но защо на толкова отдалечено място, сякаш не беше достатъчно трудно да ги локализираме в градовете, та сега щеше да се наложи да претърсвам и планински лесове. Но какво ли се оплаквам, сякаш някой ме пита – това е част от работата, а а си върша работата добре, даже най-добре от всички. Сигурно заради това решиха да пратят именно мен, а не някой новобранец или мърляч. Но, като се замисля, в последните години службата беше станала крайно непривлекателно място за работа и нямаше много желаещи да вършат тази работа – аномалиите ги плашеха, тоест плашеха ги рисковете, които съпътстваха аномалиите . Не мога да ги виня за което, понякога и аз се чудех къде ми е акъла, а може би просто бях тотално побъркан, опериран от инстинкт за самосъхранение? Изследването на пространствено – времеви прозорци (за по-кратко аномалии) беше колкото интересно, толкова и рисково начинание. Можеше прозореца да е колкото човешка длан и да виси във въздуха, можеше да е колкото прозорец на къща и да лежи на стената на сграда, като се замисля аномалиите нямаха фиксиран размер и все още учените не можеха да определят от какво зависят размерите, всъщност като цяло за аномалиите знаехме прекалено малко…

Защо се появяваха, защо точно на тези места, защо точно с тези размери и още, и още, и още…въпроси безкрай и сигурно без отговор. но нали затова имаше хора като мен – да изследват да събират данни, да предоставят материал за работа на учените. А с какво разполагах – един локатор на аномалии с ограничен радиус на действие един радио-управляем робот за по-малките аномалии, и себе си за по-големите – това бе и най-плашещата част за новобранците, минаването през аномалия за която може да кажем единствено дали е стабилна или не, тоест дали може да се мине безопасно през нея – никой не можеше да каже дали и кога ще се затвори, а бяхме малко тези, които рискувахме да останем затворени в аномалия(и прогресивно намалявахме).

Ето, че дойде сутринта, станах рано – багажа беше готов от предната вечер, скочих на джипа и потеглих нагоре в планината…

Добре е човек да разполага със стабилен превоз когато, гони аномалии нагоре надолу из държавата. Въпреки, че автомобилният превоз често отстъпваше място на добре познатия ни стар кракомобил точно в разгара на работата. Пътят до селото беше в учудващо добро състояние, като за път от третокласната пътна мрежа. Стигнах до центърът на селото и както казах по-рано – автомобилът ме напусна, беше време да поема пеша, защото оттук нататък трябваше да разчитам на локатора – централата даваше само приблизителното местонахождение. Оттам нататък използвахме персоналните си локатори за да намерим точното място на възникване. Толкова за технологиите на централата – много приказки, много изчисления и накрая какво… пак на нас се пада да обикаляме като луди с разни джаджи в ръце…хмм….рисковете на това да си оперативен агент, но пък именно там беше тръпката.

Не ми отне много време за да намеря мястото, което търсех – малък язовир на около километър от селцето. Много странно, досега не бях идвал на това място и въпреки това ми изглеждаше някак познато – сякаш, че съм бил тук и преди. Започнах да обикалям около язовира, аномалията трябваше да се появи някъде в този район, дано само не се появи в язовира…никак не бях в настроение за водни приключения…

И ето, че аномалията се появи, точно до брега се отвори достатъчно голям прозорец, че да може да мине човек през него…по дяволите пак ще съм аз а не робота – рисковете на професията. Проверих с локатора, прозореца беше стабилен и можеше да се преминава безопасно през него…

Сега… да пуснем малкия робот за да видим околностите от другата страна – въпреки, че аномалиите правеха мостове между едни и същи пространствени координати в паралелни вселени, беше хубаво да се знае какво има около аномалията от другата страна. Нямаше да е приятно да попаднеш на вселена в която въпросното място се използва за площадка за оръжейни тестове например. Лошото в случая беше, че аномалията се отвори през деня, защото единственият ни метод за изчисляване на приблизителната година от другата страна на прозореца е чрез сравнение на звездните карти и отместването на звездите. Ако се върнех прекалено назад във времето от другата страна можеше да ме чака някой средновековен с брадва в ръка – веднъж един колега и приятел се върна със стрела стърчаща от гърба, беше цяло чудо, че го спасиха, да не говорим, че трябваше да убием един брадат рицар, който изскочи след него.

Така, роботът мина през прозореца, от другата страна всичко беше тихо и спокойно – същият язовир, същата околност, същият релеф, същият климат и за мое щастие – реактивна диря в небето, значи бях най-малкото в двадесети век.

Върнах робота, нагласих го да изпрати S.O.S ако не го деактивирам след един час и минах през прозореца. Пак гледах язовира и пак ми се струваше страшно познат, тръгнах да обикалям, следейки показателите на локатора за най-малки изменения, но по принцип нямах навика да се отдалечавам много много от аномалиите – все пак си харесвах моята вселена. Разглеждах околността, когато го видях – един човек седеше на един камък от другата страна на язовира и четеше книга…това вече определено беше странно. Човек облечен в дрехи напомнящи повече някое топло парижко кафене да седи на камък насред планината и да чете книга, явно бях почнал да се побърквам или просто имах халюцинации, казвах на ония от централата, че роботът трябва да има модул за пълна спектрална проверка на въздуха, ама не! Никой не слуша….кой знае какво има във въздуха…

Клекнах до едно дърво и огледах човека с бинокъла си. Беше видимо на моята възраст, добре сложен, съсредоточен в това, което чете и четеше….олеле е сега вече бях сигурен, че халюцинирам…човека седеше и четеше книга, която имах у нас – любим роман на дядо ми. Хммм….добре, това не може да е моят дядо – първо беше прекалено млад и второ аномалиите никога не се отваряха към нашата вселена, независимо къде във времето(или поне досега нямаше такъв записан случай). Може би ставаше въпрос просто за съвпадение, или за млад вариант на моя дядо от друга вселена, която се различава съвсем минимално от моята собствена? На стареца щеше да му хареса това – жалко, че липсваше – той е бил един от пионерите в изследванията на аномалиите…веднъж преминал през един прозорец, който почти веднага се затворил след него, оттогава няма никакви данни за него – изгубен завинаги в паралелна вселена…

Неговата история се е запечатала в детството ми, затова реших да кандидатствам в агенцията – поех по неговите стъпки. Изправих се от позицията ми при дървото, трябваше да продължа обиколката, който и да беше този седящ на камъка човек – протоколът забраняваше да общувам с него – най-малкото нямаше как да знам дали говори същият език като мен…да, но успя да прочетеш заглавието на книгата – обади се любопитното демонче в мен…да, но подобна прилика не гарантира съвместимост между езиците и техните диалекти, опонира му рационалното демонче в главата ми…

Изправих се, завъртях се и….за малко не паднах, зад мен стоеше една фигура и гледаше към човека, който допреди малко наблюдавах…

– Интересна гледка, нали? Особено за един празноглавец. – Каза човекът, сякаш на себе си, а не на мен. Значи все пак и езиците ни бяха близки след като го разбирах…

– По-добре скачай на крака и върви да довършиш огледа момче, не е ясно колко ще издържи твоят прозорец. – Продължи фигурата, вече обръщайки се към мен. Сега вече бях стреснат и определено изплашен…този човек явно знаеше достатъчно, че да оцени смисъла на аномалиите и да разбере, че не съм оттук…трябваше да се действа бързо, бяха ме хванали със смъкнати гащи и нямаше смисъл да увъртам или да се правя на идиот пред този човек…

– И вие ли изследвате аномалиите? От колко време ги наблюдавате във вашата вселена? Открили ли сте защо се появяват и на какъв принцип? Коя година е при вас?…..- и още и още въпроси се заизливаха от устата ми, за първи път имахме доказателство за друга вселена, която изследва аномалиите подобно на нас, само този прозорец да се задържи, обмяната на опит може да е безценна и за двете страни…

– Млад и ентусиазиран, и аз бях така на твоите години момче, успокой се малко да не ти се откачи езикът, няма да избягам, седни спокойно. – Обърна се към мен човекът и ми посочи един камък наблизо.

– Първо младежо, намираме се в средата на 20ти век, за тази Земя, не знам при теб каква е ситуацията, вие даже може да не използвате векове във вашата вселена.

– Използваме векове, един век е сто години по Грегорианският календар една година е 365 дни….

– Знам какво е Грегориански календар момче и тук се използва. Сопна ми се старецът…интересна мисъл, чак сега забелязах, че човека срещу мене е стар или поне изглежда стар.

– Значи нашите вселени доста си приличат, поне на първо четене.

– Относно другите ти въпроси… не знам кой или какво и кога е започнало аномалиите. Но мога да ти кажа как се разпространяват – чрез хората преминаващи в тях. Достатъчно е някой да отвори врата към дадена вселена, да премине и готово…. вече аномалиите се появяват и в тази вселена, като някаква извратена геометрична прогресия, от вселена на вселена. Сякаш, че веднъж разкъсана, материята на пространство-времето никога не зараства, а ми напротив – отварят се нови и нови рани, като някакво гадно акне – появява се пъпка, после изчезва.

– Тази теория потвърдена ли е? Ако така стоят нещата, значи трябва да е имало някой, който да започне тази серия, някой, който е отворил първата аномалия.

– Това е лично моя теория момче, никой не я е потвърждавал, всъщност ти си първия с когото я споделям изобщо.

Толкова невероятна и същевременно елементарна теория…да вярвам или да не вярвам, трябва да се провери, но нали обикновено най-простите обяснения са и най-правилни…колко ли време имам преди да се затвори прозореца, дали ще мога да поговоря още с този човек…

– Знам, че ти звучи малко вероятно и прекалено налудничаво, но не забравяй, че ти все пак скачаш от една вселена в друга – все едно това е особено нормално начинание, лишено от налудничавост…А тази теория съм съм я създал след като, смея да твърдя в две вселени аномалиите започнаха да възникват след моята поява там или поне преди това никой не ги беше срещал и документирал…

Ново двеста – и аз пак се шокирах, явно не само в моята вселена има луди глави…А този даже сам се е обрекъл на непрестанно скитане из вселени…или има начин за връщане към първоначалната му вселена…

– Значи и ти минаваш през прозорци, а старче? И имаш начин да се връщаш към своята вселена? – Попитах заговорнически аз.

– Ами не глупако, просто случайно си обикалях тука, из тия забравени от господа планини, когато ти се появи на тепсия пред мене, естествено, че преминавам през прозорци и имам начин да разбирам кога и къде ще се отворят…съответно чаках появата на аномалията, не очаквах някой да премине през нея… – отново ми се сопна стареца, сякаш скачаше от едно емоционално състояние в друго…

– Но имаш ли начин за връщане към изходната си вселена? – прекъснах го аз.

– Де да имах, за съжаление нямам, но да ти кажа правата – тежко е първите няколко месеца, после толкова се увличаш…вселена след вселена, че вече не си сигурен откъде си тръгнал и искаш ли да се връщаш изобщо, любопитството вродено в човека надделява и ти му ставаш покорен роб.

– И ние не сме намерили начин да се връщаш в изходната си вселена, доста момчета са станали скитници като теб покрай този проблем, но както обичам да казвам – рисковете на професията нали…

Сепнах се, локаторът показа нестабилност в аномалията…времето ми изтичаше…

– Съжалявам старче, но трябва да тръгвам, иначе може да свърша като тебе, ако онази аномалия се затвори.

– А защо ти трябва да се връщаш младежо, ще се върнеш сега, ще се отвори друга аномалия след месец, ще я изследваш, пак ще се върнеш и докога така, докога ще караш с полувинчати изследвания и приключения, воден от страха си? Какво толкова противно има в това да загърбиш познатото и да прегърнеш непознатото, вместо само да си разменяте въздушни целувки през аномалиите? Предизвиквам те да останеш тук и да намериш прозореца към следващата вселена и към следващата, и към следващата…какво ще кажеш, млади ми глупав партньоре?

следва продължение….

Advertisements

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s