The Verse

Спирката е спокойна и безлюдна, картината премигва, няколко силуета стоят по перона, чува се музика, картината премигва – вече сме в тунела, има светлина…

Влакът на метрото излиза от тунела като дълга змия плъзгаща се навън от бърлогата си. Вагоните спират успоредно на перона, вратите се отварят, стотици крака правят едновременни стъпки към перона, множество човешки фигури излизат от вагоните – малки, големи, забързани, спокойни, ориентирани, чудещи се – настава един малък шарен хаос – красив в своя откачен дезориентиран ред. Глъчката отеква – стъпки, разговори, рекламни послания, детски крясъци.

Една фигура обръща гръб на вагоните и се отправя към близките стълби… шум, пращене, дисонанс, бял шум… стените и вагоните премигват в силуети от бял шум, фигурите на хората се губят в отместени и изкривени силуети от бял шум и нюанси на сивото – детайлите изчезват, идеята остава. Миг по- късно всичко е наред, хаосът продължава подредения си забързан ход, детайлите отново са тук, картината е пълна…сякаш никой не е видял или разбрал…какво се случи? Халюцинация? Оптическа измама? Илюзия?

Фигурата прикляка спокойно на перона, ръцете се движат – бързо и прецизно рисуват символи във въздуха над пода…пръстите решат реалността, замъгляват я както маранята замъглява хоризонта над летните полета. Устните се движат, тиха реч, хищен блясък в сиво-сини очи, паднал кичур коса скрива саркастична половинчата усмивка.

Отново пращене, бял шум, отместване, премигване на реалността, размиващи се детайли, остават само силуети. Но този път нюансите са червени.

Фигурата вдига взор, напрегнат и съсредоточен поглед – вперен напред към тълпата от размиващи се силуети, времето е спряло. Един силует е обагрен в червено, детайлите се виждат, силуетът се обръща – знае, че го наблюдават – вперва поглед право към приклекналата фигура на перона. За миг са само те, силуетите изчезват, фона се размива, напрегнати погледи, зеници се разширяват от страх и ужас – червения силует се обръща и хуква да бяга.

В същия миг фигурата затваря очи и разперва ръце, сиво-сините очи се отварят – проблясват хищно. Вагоните, спирката, силуетите, перона – няма ги! Изпарили са се, останала е единствено разпокъсана и разно-релефна равнина обагрена в сиво-черни нюанси… и един бягащ червен силует в далечината.

Фигурата се изправя, бели криле се разтварят – нематериални, блестящи, прозрачни, ефирни, съставени от сложни геометрични фигури. Разтварят се широко в нежното си сияние – излъчващо здравина и целеустременост. Фигурата се отделя от земята и се стрелва напред.

Картината премигва…

Червеният силует продължава да бяга, обръща се и вижда приближаващото се бяло сияние в което очертанията на фигурата се губят. Червеният се стрелва в близка пещера, минава входа, обръща се, рисува във въздуха с ръка, изрича тихи думи и изпраща имагинерно копие към входа. Входът изчезва погълнат от платна черна стена, червеният изчезва в мрака.

Фигурата се отправя към входа във въздуха пред нея проблясват очертанията на осмоъгълник, фигурата събира ръце пред гърдите си, два блестящи триъгълника се центрират в осмоъгълника. Ръцете се стрелват напред, триъгълниците изпращат ослепителен бял лъч към входа на пещерата, черната стена се пръска на парчета – фигурата нахълтва, светлината на крилата се изгубва в мрака.

Картината премигва…

Силуетът се обръща, вдига рязко ръка над главата си – удар на метал в метал, нещо отскача и се забива в близката каменна стена, силуетът се мята и преобръща на земята – прозвучава свистенето на метал. Фигурата изкача от единия тунел – заревото на крилете огрява залата в която се намират – сталагмити, сталактити и назъбени камъни хвърлят тежки сенки по околните стени. Свистене на метал, меч се изважда от ножница. Фигурата пристъпва бавно напред, държейки масивен меч в ръка. Кълбо енергия се материализира и профучава през застоялия въздух…едно крило се стрелва напред и прикрива тялото на фигурата, кълбото изчезва в огнено зарево – бляскави парчета крило се разпиляват. Свистене на метал…вадене на мечове от ножница – червеният щурмува дезориентираната фигура с два меча в ръце…

Картината премигва…

Бяло зарево, ослепителна светлина, подът се тресе, таванът се разпада и изчезва, камъните се изпаряват, стените се гънат – губейки форма и детайл. Фигурата и силуета се издигат, сякаш подхванати от невидими въжета или силно въздушно течение…пропадане, въжетата изчезват, силуетът пропада в заревото на бялото безвремие и празнота. Разперват се криле, оглушителен шум, болезнен крясък и хиляди бляскави парченца се пръскат, пропадат и изчезват – фигурата пропада в заревото на забравата…малките точки в далечината изчезват…тихо е…няма въздух, няма движение, няма материя – само вселенска тишина, безвремие и величие…

Един човек се събуди облян в студена под и със свит стомах…Какво по дяволите се случи? Сънувах ли? Кошмар ли беше всичко това? Инстинктивно човека погледна към лявата си ръка…гривната светеше в зелено…значи не беше влизал във Верса през последните 12 часа…и все пак нещо не беше наред…

Човекът се огледа наоколо…какво по дяволите правя в хола по средата на печата? На това място и в тази позиция заставам само когато се готвя да влизам във Верса….но гривната свети зелено…той пак погледна гривната…какво се случи преди малко за бога?

Човекът стана и изчезна в мрака на тъмния апартамент…

Advertisements

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s