До Шотландия – Ден 00 – България…

Беше вечерта на четиринадесетия ден от третия месец от дванадесетата година на новото хилядолетие. Не бих казал, че бях изнервен или разтревожен от предстоящия ми поход през вечно влажните полета на Ниската Земя, чак до далечните изпълнени с мъгли земи на Авалон. Напротив, имах си работа за вършене преди да замина и точно това правех – работех, багажа го стягах някак си на талази на талази и през почивките. Стягането на този багаж си беше една своеобразна малка война – аз атакувам куфара с текстилни бомби, но той стой несломимо и не отстъпва пред непрестанния ми напор.

В крайна сметка успях да си натъпча дрехите и да затворя куфара след използването на класическата филмова техника на “посядането” отгоре му. Подготвих си дрехите и ръчния багаж за пътуването сутринта и скочих в леглото. Часът беше малко след 01:00 на петнадесетия ден, трябва да стана след има няма три часа и нещо – в 04:30 и да се отправя към втори терминал на летище София.

Втората от трите аларми ме събуди. Оправих се на бързо, последна мислена проверка дали не съм забравил нещо, всичко ли си взех? Имам чувството, че нещо съм забравил, не знам какво е…нищо де, сигурно има нещо – ще се разбере в движение.

Вече готов за път се изстрелвам с братовчедка ми към терминала – тя ще ми бъде designated driver в хладния сутрешен мрак на столичните улици. Времето е приятно, пътят – спокоен. Колко жалко, че нямам време да ударя една супа в La Supateria… едно чили кон карне ще ми дойде много добре преди полета…

След известна доза завои, светофари и напътствия от моя страна стигнахме до втори терминал на летището. Стигнах до гишетата за чекиране, чекирах си багажа директно за Единбург, благодарих на братчедката и се отправих по ескалатора към зоната за товарене на пътници. Преминах задължителната проверка на багажа и обарване(добре поне, че не ми се наложи да си събувам обувките) и защо по дяволите те карат да стъпиш на върху две усмихнати личица докато те обарват, някакъв вид черен хумор може би? Както и да е… Седнах на една скамейка и закачах да стане време за качване. Небето се развиделяваше, има нещо приятно, успокоително и красиво в това да гледаш как нощта сякаш неусетно, без бой, но с гордост се предава под напора на слънцето и настъпващия ден. Докато стоях така, загледан през прозорците обявиха, че е време да се качваме на самолета. Прибрах химикалката и бележника – следваща спирка Амстердам.

Към Амстердам насам

Advertisements

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s