Възгледите на един студент за родното образование…или поне част от него

Преди няколко дни се натъкнах на много интересна(и като за петък 13ти – подходящо черна) статия в един нашенски ежедневник, статия посветена на резултатите от изпитите по Български език и Литература в СУ “Климент Охридски“.

На въпросния изпит тази година има 52% двойки, хората с оценка между 5,50 и 5,99 са мизерните 0,89%, пълни шестици няма, а цели 22% имат оценка между 3,00 и 3,50! Това са резултатите на явилите се 1579 кандидат-студенти(1135 жени и 444 мъже). Темите са били върху произведения на Димитър Талев(“Железният Светилник“), Христо Ботев(“Майце си“) и Пейо Яворов(“Хайдушки песни“). И тези резултати не са прецедент, подобни резултати на изпита по Български език и Литература се превърнаха в своеобразна тенденция в родното ни образование през последните години. Естествено през годините има разлики в процентното разпределение на оценките, но въпреки това слабите резултати са твърдо и непоклатимо 50% и повече. Единствено се чудя, колко още години трябва да минат, трябва ли двойките да станат 60-70% от всички оценки за да се осъзнаем, че нещо в цялата система не просто намирисва, не просто смърди, ами направо вече е започнало да се разлага и мухите са го накацали? Защото трябва или да се направи нещо или поне да се каже открито и в прав текст, че нищо няма да се прави – за да може да спрем да подритваме и подминаваме залежалото и почти мъртво тяло на Българското образование. Да му спрем системите, да го оставим да си отиде с достойнство и да му устроим едно подобаващо погребение(с всички почести). Защото Българското образование в момента е точно това – едно залежало, болно тяло а понижените успехи на учениците и студентите през последните години са декубиталните рани, които са почнали да се отварят по кожата. Но нека за момент да оставим настрана тези медицински съпоставки и метафори…защо се получава така, защо падат резултатите на учениците по кандидат-студентските изпити?

Сега, осъзнавам, че това е толкова дълбока, необятна и спорна тема, че сигурно и десет страници няма да ми стигнат за да изпиша всичко, което мисля. Още повече, дори и след десет страници съм убеден, че все още ще има какво да се добави и какво да се обори, промени и т.н. Затова искам да обърна внимание единствено на частния случай свързан със слабите резултати по Български език и Литература.

Нека ви разкажа една приказка…

Всичко започнало много, много отдавна – в зората на времето, когато учениците преминавали по дългия път, водещ от безметежността на началното образование към осеяния с препятствия и трудности планински проход на основното и средното образование. Това били времената когато за първи път те се сблъскали с фигурата на Учителя по Литература, който носел със себе си дебелите, свещени книги на Анализа и Литературната Разработка. Същият Учител, който научил учениците как да разбират и тълкуват Светите Писания на Класическата Българска Литература и който ги научил, че всяко отклонение от каноните на Анализа и Литературната Разработка трябва да се смята за ерес, за нещо нечисто и демонично и трябва да бъде преследвано и изкоренявано още в зародиш. И тогава… паднал мрак…

Тук е мястото откъдето нещата тръгват на зле, тук е мястото където на всеки ученик се заявява – “Ти няма да мислиш самостоятелно и да изразяваш собствените си мисли и чувства по отношение на дадено произведение а ще мислиш, пишеш и говориш само това, което ние ти кажем, защото само то е истинско, неподправено и вярно!”. Нямам си на идея какво смятат повечето хора, но лично аз мисля, че едно произведение има толкова тълкувания и разбирания, колкото хора са го прочели и, че няма как да заявим, че даден човек не разбира правилно едно произведение или го тълкува грешно(стига да може да обоснове мнението си). И така погледнато смея да твърдя, че практиката да се поставят готови, шаблонни и най-вече чужди мнения и мисли в главите на учениците води единствено до закърняване и осакатяване на техните умения за творческо мислене, писане и анализ на дадени теми и проблеми.

А когато един ученик е свикнал още от шести клас да чете, запомня и възпроизвежда готови анализи, тези и разсъждения по най-различни теми(които в общия случай даже не разбира) вместо да представя собственото си мнение… не може изведнъж да очакваме на края(след няколко години прекаране в машинално възпроизвеждане и без разбиране) същият този ученик да представи нещо различно, да представи нещо свое, нещо неподправено и родено от собствените му анализи по дадената тема – нещо качествено, което да си заслужава да се прочете. Няма как да стане, когато човек няма необходимия тренинг и опит да го прави. Няма как да стане, когато човек не е получил необходимата основа да развива тези умения. Няма как да стане, когато човек не е получил разбиране и подкрепа при развитието на тези умения. Затова се получава така, че на изпити пак се представят предварително заучени фрази, изрази, определения, термини и т.н. – които поради неразбиране от страна на учениците, много често се използват грешно, неправилно или неточно и водят до литературни “бисери” или откровени глупости. В последствие проверяващите се оплакват публично как “децата не могат да пишат и анализират по зададени теми и произведения” и как “не искаме да четем предварително научени теми, които са дело на професионални литературоведи и не са дело на самите ученици“.

Е добре де, как се очаква учениците да могат да анализират и пишат, като никой не им дава възможност да го правят? Как да не представят предварително заучени теми, като са свикнали така да си изкарват оценките в гимназията(copy/paste от анализите за да е доволна учителката, пък на кой му пука аз дали разбирам нещо и какво мисля по темата)? И как да не създават литературни “бисери“, когато им се представя терминология, която в общия случай не се обяснява достатъчно добре, че да бъде разбрана(но трябва да се ползва, иначе няма да ти оценят добре работата и ще имаш слаба оценка, нали така)?

Винаги ми става смешно, когато си спомня за мой спорове, които съм водил с много приятели – било то ученици, студенти или преподаватели на тази тема…

Например, един диалог по отношение на мой анализ на дадено произведение… как не можело да пиша, че главният герой е “глупак” или, че е “пропаднал“, защото не било литературно правилно и показвало нисък стил и грамотност на писане…Добре де, съвсем спокойно мога да напиша и, че… “Посредством лирическия герой, авторът иска да представи на читателя образа на един хумористичен, ироничен и интелектуално деградирал човек, който образ е събирателен за моралния и духовен упадък на епохата в която живее…” – Но защо да пишем само две думи, когато може да се разпрострем на три-четири реда? Срамота е да не ги използваме за “разтягане на локуми”, рискуваме да използваме тези редове за да напишем нещо по-смислено и важно, вместо този задълбочен анализ на същността на героя!

Така, извинявам се за това лирично отклонение… нека се върна на темата…

По мое мнение цялата система на преподаване и оценяване по Български език и Литература в средните училища и гимназиите е порочна. Не е правилно да се налагат модели на мислене на учениците, независимо от това колко научни титли има авторът на въпросните Литературни Анализи, защото нека се запитаме… кой всъщност е наясно какво се случва в главата на един автор докато пише, освен той самият? Как може да се твърди, че авторът е искал да каже точно определено нещо или да предаде точно определена емоция, когато всичко е субективно и се свежда до персоналните усещания и разбирания на всеки читател? От тази гледна точка трябва да се подкрепят учениците в това да намерят собствени тълкувания и разбирания за дадено произведение, да извлекат собствени поуки и впечатления(било то прекалено прости – като литературен стил на писане или неправилни – по мнението на учители и литературни критици). Ролята на учителя трябва да е да подпомага учениците в развитието на собственото им мислене а не да ги учи как да не мислят и да как да зубрят. Но тук има и друг проблем… самите начини на изпитване. Още като ученик се сблъсках с феномена, че много често на учениците се задават теми по дадено произведение, които теми за анализиране са невероятно далеч от съзнанието, ежедневието и културата на съвременните поколения. Как тогава очакваме учениците да напишат нещо хубаво при положение, че ги караме да мислят над проблеми, които са твърде далеч от тях и честно казано нито ги касаят нито ги интересуват?

А има толкова произведения, които съдържат в себе си универсални идеи и виждания, които третират проблеми актуални и днес, които предлагат на читателя поуки и заключения приложими и в нашето ежедневие… Защо е наложително да даваме на учениците “завъртяни” и “засукани” теми, когато може да ги ангажираме с актуален, точен и ясен проблем и да ги попитаме за решение – всичко е въпрос на интерпретация и на това произведението да бъде пречупено през правилната призма. Но най-вече трябва да има кой да го пречупи. Защото призмата на сегашното образование, вместо да улавя светлината и да я пречупва през цветовия спектър, действа като черна дупка – улавя светлината и не я пуска да излезе.

Но тук изниква и друг проблем… ако приемем, че няма единствено вярно решение на даден литературен проблем а всичко е относително и субективно – базирано на личните възгледи на конкретен читател, как тогава да оценим работата на даден ученик, как да оценим неговото лично мнение и възгледи? Защото тук идва и проблемът, че няма как да се поставят всички ученици под общ знаменател, което е в пълно противоречие с действащата система на образование, която работи “на калъп” и произвежда ученици на килограм…

Затова искам за момент да затворите очи и да си представите една система базирана на свободно мислене и изявяване на собственото мнение и идеи. Система където всеки ученик излага писмено собствените си възгледи по дадена проблематика а преподавателят(в ролята на безпристрастен оценител, който може да гледа на един проблем от множество различни страни) е там, не просто за да оцени написаното от ученика, а за да го предизвика да защити и обоснове тезата си в една открита дискусия по темата – което да доведе до заветната оценка. Да това ще изисква цял нов модел на подражание от страна на преподавателите, на практика ще изисква цял нов подвид на вида Преподавател по Литература – непознат на природата до момента. Но, помислете – да това ще накара учителите да се “потят” доста повече в работата си, но едновременно с това ще доведе до създаването на един генетично нов вид ученик – който още от ранната фаза на средното си образование ще се учи на това, не просто да изразява възгледите си, но и да умее да ги обосновава и защитава…

Може би това е картината на една своеобразна образователна Утопия – обречена да се развие, процъфти и загине в моето съзнание, а може би има потенциала да напусне илюзорната вселената на моето съзнание и да се развие на практика – това, аз не знам. Но знам, че имаме нужда от промяна, ако искаме да има бъдеще за децата на България, защото не забравяйте – днешните ученици са утрешните учители.

Advertisements

One thought on “Възгледите на един студент за родното образование…или поне част от него

  1. Браво, изключително много ми хареса и съм абсолютно съгласна с теб!

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s