Шотландия – Ден 07 – Разходка – Сайнт Андрюс

Ех, доста се забавих с написването на този пост(имайки предвид, че ми е първи след три месечна пауза) и за съжаление може да ви се стори прекалено кратък, но все пак човешката памет не е перфектна и ще разкажа за тези неща, за които снимките са ми помогнали да си спомня. Някои подробности ще си останат забравени завинаги, все пак това пътуване се случи преди половин година.

Денят е 22 Март – Четвъртък. Днес имахме интересен план – да направим едно малко пътуване до Anstruther(убийте ме идея си нямам как трябва да звучи на български името на този град) малко градче, сравнително близко до Сайнт Андрюс и както ми беше казано с доста добър индийски ресторант. Подготвихме се психически и физически а.к.а купихме вода за в автобуса, а аз вече се чудех какво индийско ми се яде. Отидохме на автогарата и бегом на автобуса…добре де, почакахме двадесетина минути и после бегом на автобуса. Пътувахме към 30-40 минути по малък път минаващ покрай разорани ниви и зелени поляни, спирахме от време на време, къде за качване къде за слизане. Най-голямо впечатление по пътя към Anstruther ми направи една къща, която беше в ремонт и точно в този момент ремонтираха много сериозно покрива не, че не съм виждал подобни ремонти и в България, но за разлика от дъждовна и предимно мрачна Шотландия, ние не опъваме огромни брезенти за да опаковаме половината къща и да пазим покрива от дъжда. В последствие минахме и по един каменен мост при вида на който се сетих за Гандалф и заканата която отправи към Балрог…

Но както и да е… стигнахме до заветната дестинация – Anstruther и се оказа, че Люлина не може да се ориентира и да намери хубавия индийски ресторант…(сбогом, мила яхния от четири вида леща). След като не намерихме ресторанта, но така и така бяхме стигнали там, решихме да продължим директно с една разходка из града, да разгледаме, да направим някоя и друга снимка(да намерим ресторант-заместител, защото бяхме гладни) такива неща, все в духа на веселия баир-будала.

Не ни отне много време за да стигнем до малкото градско пристанище, както се оказа това е град на потомствени рибари от много поколения насам, че даже си имат и музей на рибарството, чиято входна табела гордо гласи “It’s bigger than you think“.

Видяхме къде е музеят и най-смело и безотговорно го подминахме, защото видяхме и къде е рибният ресторант. Както се оказа въпросният рибен ресторант е заведение, което е доста популярно и доста пълно, разполага със собствена малка флотилия от три лодки с които ежедневно и собственоръчно си ловят рибата за ресторанта.

Освен известният брой най-различни награди се оказа, че въпросният ресторант е бил посетен и лично от кралицата на Англия, която обядвала там. Семейството, което държи ресторанта толкова се гордее с историята си, че даже бяха поставили няколко телевизора по които се излъчваше филм посветен на рибарството в селото и в частност на фамилията държаща заведението. Бяхме настанени от една любезна стара дама, която имаше вид на типичната “Леля Мери” и която като дойде да ни вземе поръчката каза нещо, което логиката ми диктуваше, че трябва да е било на английски, но което аз въпреки всичко не успях да разбера(разбирайте разчленя на отделни думи) какво остава пък за превод. Добре, че Люлина имаше повече опит с местния говор и разбра какво се изисква от нас, така да се каже. Поръчахме си от това, което най-много се яде по онези места – fish & chips, тоест панирана риба и пържени картофи. Трябва да се отбележи, че въпреки простотата на яденето, панировката на рибата наистина беше различна от останалите(явно този ресторант все пак си има своите тайни рецепти). Естествено не липсваше и огромната черна дъска, на която с тебешир бяха написани основните ястия плюс съобщение, което подканяше гостите да попитат персонала дали няма нещо по-специално в улова от тази сутрин.

Хапнахме добре и бяхме готови с бодра крачка да щурмуваме музея…споменах ли, че в ресторанта правеха и над 40 вида сладолед по стара италианска рецепта от 1900 и Балканската война? Е такъв сладолед определено не бях ял…имаше по-особен вкус.

Музеят представляваше един лабиринт от над двадесет странно свързани къщи и постройки, като освен многото указателни табели, на входа ти връчват и специална карта на музея, като ни казаха, че ако от еди коя си зала се озовем директно в еди коя си зала, значи сме изпуснали един завой и трябва да се върнем назад(забавно а?). Музеят наистина е по-голям отколкото човек решава в началото като види малката сграда и малката входна врата(табелата не лъже) и е пълен с най-различни предмети от най-различни години – лични принадлежности, дневници, документи, лодки, дрехи, мотори и машинни елементи, табели с исторически факти, много снимков материал и още и още. С няколко думи – заслужава си да се види. След като приключихме с музея, решихме да се разходим малко из града и да разгледаме, отидохме до една малка пясъчна ивица, където взех една мида от пясъка(защото бях обещал на една приятелка, че ще и донеса и с която все още не съм се видял – вече половин година – и да Вили за теб става въпрос, веднага да се засрамиш от себе си). В последствие се оказа, че в този град мидите се използват за доста интересни архитектурни решения, наред с шарено боядисаните къщи.

В последствие намерихме и един много симпатичен магазин за непотребни джунджурии, които са направени единствено и само за да трупат прах по рафтовете а.к.а сувенири. Но за съжаление на входа на магазина се сблъскахме с ето тази табела, която просто нямаше как да не снимам.

За тези, които не са добре с английския табелата гласи горе-долу следното:

РАБОТНО ВРЕМЕ

ОТВАРЯМЕ

ПОВЕЧЕТО ДНИ ОКОЛО 9 ИЛИ 10, ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ И В 7,

НО НЯКОИ ДНИ И В 12 ИЛИ 1

ЗАТВАРЯМЕ

ОКОЛО 5:30 ИЛИ 6

НО ПОНЯКОГА И В 11 ИЛИ 12

НЯКОИ ДНИ

ИЗОБЩО НИ НЯМА, В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ СЪМ ТУК

КАЖИ РЕЧИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ…ОСВЕН КОГАТО СЪМ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ.

Направо не знам тези хора как изобщо въртят бизнес и успяват да продадат нещо при такова работно време, но както и да е… Разгледахме още малко и се повъртяхме из малки и тесни улички, докато не решихме, че е време да се насочваме към автобусната спирка. На връщане не минахме по същия маршрут, този път минахме през повече населени места, но въпреки това пътуването на обратно не беше по-малко живописно от това на идване. За съжаление паметта ми изневерява и не помня какво сме правили същата вечер в Сайнт Андрюс, но бих заложил, че е било свързано с някой местен pub и някоя и друга чаша хубав ale.

 

Следващ пост от серията тук.

Предишен пост от серията тук.

 

Advertisements

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s