Пост без име…

Тези дни стоях и чаках на опашка, опашката бях аз – в компанията на празния коридор с мраморен под и временната изложба по двете му бели стени. Чаках и четях посланията на малките триизмерни фигури, уловени в двуизмерната гладка повърхност на фотографската хартия – послания оформени в шрифт, мечти излети от мастило. Дума по дума, ред по ред, кратки и прости, без епитети и суперлативи – просто подлог и сказуемо, вплетени в тъканта на надеждата, мечтите и желанията. “Искам да…“, “Мечтая за…” прошепват дузина големи, широко отворени очи в чиито дълбини пропада целият свят, пред чиито взор се разпадат всички ограничения и бариери, защото умът им е жив, а сърцето е чисто.

А аз стоя и чакам на опашката – опашката съм аз, губя се сред шепота на черното мастило, пропадам в дълбините на малките, двуизмерни погледи като удавник в бушуващ океан… И аз искам да, и аз мечтая за, но защо мечтите и желанията ми са сложно-съставни? Къде останаха простите изречения? Изплуваха ли на повърхността или останаха приковани на дъното? Ако погледна в огледалото ще се изгубя ли в синя бездна или ще се строполя в пресъхващо езеро?

Чакам, спрял съм…а защо чакам? За да продължа напред… Човек трябва да спре за да отиде където иска – петнадесет минути и аз ще изчезна, а с мен и опашката ще свърши. Чакането ще приключи своя ритмично повтарящ се шестдесет секунден цикъл и ще остане само шепотът на тъмното мастило по белите стени, ехото на желанията по каменния под… Ред по ред простите желания запълват празните стени с черна плетеница от шрифт и мастило а покрай мен минават фигури – съвсем триизмерни, бързи, бавни, смели и плахи… бързат, може би за да стигнат там за където са тръгнали, сигурно и те си имат своите “Искам да…” и “Мечтая за…“. А не са ли се забързали толкова много, че да нямат време да достигнат крайната си точка – дестинацията, чийто морски фар се губи далеч на хоризонта? Техните… нашите сложно-съставни утопии ли са ни отнели способността да четем между единичните редове на простите блянове или сами ограничаваме кръгозора си, определяме точен фокус и посока в името на крайната цел, която премигва на далечния хоризонт?

Може би сме се засилили толкова много, че няма да стигнем никъде, защото ще подминем всяка спирка по пътя? Летиш и мечтата ти е до теб – на една ръка разстояние, но ето, че миг отлита за… (ако секундата отлита за миг тогава за колко време отлита мигът?) и мечтата ти е вече на три крачки зад теб… още миг и вече си забравил, че изобщо е била там – инерцията се убива трудно, а спирачният път може да е дълъг и да завършва с червено-бялата осанка на тухлен зид.

За къде е цялото това бързане? Ако в сложно-съставната си бързина рискуваме да пропуснем простите, малки моменти то риск ли ще е да се спрем, да почакаме, да обърнем внимание на плетеницата от прости блянове?

Advertisements

Ти какво ще кажеш...?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s