Завръщане от Шотландия към България

Фестивалът мина добре, но за съжаление наближаваше моментът на нашето неминуемо завръщане в България. Поне този път летяхме с прекачване и първият полет беше вечерен – нямаше нужда да се става по малките часове на нощта и да се мислят схеми за придвижване до летището. Вечерният полет ни позволяваше най-спокойно да си се качим на автобуса от Сайнт Андрюс до Единбург и да стигнем до летището без бързане и притеснения.

postCardНо преди заминаването имаше важни задължения, които трябваше да бъдат изпълнени от моя страна – имах един списък с имена и адреси и един набор картички, които трябваше да бъдат надписани, лепнати с марка и пуснати по съответния ред…това на снимката може да бъде определено като работното място на писача на картички. С Люлина използвахме излизането до пощата за да си направим една последна разходка из Сайнт Андрюс. Me&Sinti_01 Saint_AdrewsВремето беше отвратително слънчево и приятно! Казвам отвратително, защото такова време те кара да ти стане още по-гадно, че си заминаваш. Ако беше гадно, мъгливо или дъждовно поне нямаше да ти е толкова трудно да си тръгнеш, но не! Времето беше слънчево и топло! Лошо време!

След пускането на картичките беше време да се захванем с другата сериозна задача – оправянето на багажа. При това ми идване в Шотландия специално бях дошъл с почти празен куфар за да има къде да поберем всичкия багаж на Люлина, който беше акумулирала за една година престой там. Трябва да се отбележи, че в това отношение сме герои, защото с помощта на един old school кантар успяхме да закрепим куфарите на 19.1кг единия и 20.1кг другия(както се разбра после на летището)! Естествено това ни коства към пет, шест размествания от куфар в куфар от ръчен багаж в куфар и т.н. комбинации най-различни.

Накрая дойде и заветният момент – багажа беше готов, разписанието на автобусите проверено, стаята почистена, боклукът изхвърлен…време беше да потегляме. Такси до автогарата, автобус от Сайнт Андрюс до Феритол(хванат малко встрани от автогарата, защото тя беше в ремонт) и автобус от Феритол директно до летището на Единбург.

Естествено бяхме на летището доста по-рано и то абсолютно умишлено, целенасочено и планирано! Люлина се беше подготвила да прекара времето до полета в ядене на супа в японския ресторант на летището.

Всичко вървеше по план, мед и масло докато не стигнахме до пунктовете за проверка и детекторите за метал, където служителят на летището най-любезно дръпна Люлина настрана и след малко извади от нейната раница… джобно ножче – от всичкото това прехвърляне между багажите го бяхме зарязали не където трябва hence едно ножче фира. Но човека ни помоли да седнем и да почакаме, защото правилникът изисквал от него да се обади в полицията… като ни видя физиономиите, човека ни успокой, че това било абсолютно стандартна процедура – полицаите ще дойдат, ще ви кажат, че не е хубаво да се прави така и не трябва да правите така, вие ще обещаете повече да не правите така и те ще ви пуснат да си ходите. Седнахме и зачакахме…след около тридесетина минути дойдоха един полицай и една полицайка, които я имаха тридесет години, я кой знае…полицая носеше ножчето в ръка и започна да задава въпроси на Люлина – рутинна работа, но от дума на дума стана ясно, че полицайката е родом от Сайнт Андрюс, а полицаят е голям почитател на суши ресторанта на летището! Е това ако не е късмет и почти невъзможна случайност! Както и да е… полицаите ни пуснаха да си гоним полета и естествено не ни върнаха ножчето, но определено беше забавно преживяване(особено когато на полицая се наложи да продиктува имената на Люлина на колегите си по радиото). Важното беше, че имахме достатъчно време за супа в японския!

theGatePlaneВ последствие се оказа, че ще летим от gate 13, който съвсем спокойно мога да кажа, се намираше на края на летището, забутан в ъгъла(образно казано) и освен това спокойно мога да Spurchзаявя, че досега не се бях возил в самолет – толкова малък колкото този, който ни чакаше на gate-a(даже двигателите му бяха с перки както се вижда на снимката).

Планът беше този самолет да ни превози до Манчестър а оттам, осем часа по-късно да се качим на самолет за София, като по средата бяхме резервирали стая в хотел, за да не прекараме нощта на летището в Манчестър, а и да можем да си починем като бели хора – при наличието на баня и хубаво легло. Ако не друго поне полетът беше спокоен и забавен – получиха се някои много сполучливи снимки. sunset_01 inTheAirКацнахме на летището в Манчестър, вече се беше стъмнило и беше застудило, от информационното гише на летището ни помогнаха да се свържем с хотела, откъдето изпратиха кола да ни вземе и превози. Трябва да изтъкна, че когато правехме резервацията за хотела се оказа, че в близост до летището на Манчестър единственият хотел, който приема Visa Electron и предлага безплатен трансфер от и до летището е Хилтън(при това нощувката беше на много приемливаplane_panic цена). Стигнахме в хотела, уговорихме часът на заминаването ни с жената на рецепцията и се качихме в стаята – топла, уютна и с голямо и удобно легло. Възползвахме се от наличните няколко часа почивка – кой за спане, кой за писане…

С полета за София нямаше екстремни преживявания и проблеми, но летяхме с easyJet(за първи път) и за бога, тези хора щяха да се опитат да ми продадат и баба си ако можеха… по време на целия полет, през 10-15 минути минаваха с количките да предлагат нещо различно. Човек нито може да чете, нито може да спи спокойно в такава обстановка. Даже нямаше безплатен обяд по време на полета, ако искаш нещо за ядене или пиене – плащаш си за което, ако не друго поне пак се получиха някои сполучливи снимки по време на полета.

sunrise_01 sunrise_02

Прелетяхме от Манчестър до София без особени проблеми(като не броим постоянния търговски тормоз) и кацнахме на първи терминал на летището в София – от доста време не ми се беше случвало да кацам там.

Завръщане в Шотландия – Фестивалът в Единбург

Второто ми пътуване до Шотландия се случи преди месеци и мисля, че вече достатъчно дълго отлагам написването на последните два поста свързани с тази моя малка екскурзия до Земята на Мъглите. Казвам последните два поста, защото честно казано, от това ми посещение в Шотландия има две неща за които си заслужава да пиша – Фестивалът в Единбург и прибирането ни с Люлина обратно към България(този път пътувайки заедно в един и същи самолет, така да се каже първият ни семеен полет).

EdinburghКакто казах – фестивал и пътуване, това са ключовите думи за това ми посещение в Шотландия. Затова следващите параграфи от този пост ще са посветени на невероятния, ежегоден фестивал в столицата на Шотландия – Единбург. За тези от вас, които не са посещавали или не са виждали фотографии от Единбург – това е един невероятен град, съхранил в себе си много история, величествена старинна архитектура и онази красота и очарование характерни за старите европейски градове, които са успели да съхранят средновековното си минало и излъчване до наши дни. Edinburgh_04Старите и величествени сгради съжителстват редом до по-нови и модерни постройки а централната гара, въпреки ремонтите и модернизацията все още кара човек да се оглежда в търсене на парния локомотив готов да потегли…

Жилищните квартали са спретнати и спокойни а едно от нещата, които се набиват на очи в центъра е липсата на огромни, многоетажни офис сгради, които съпътстват повечето столични градове по света. Но мисля, че се отплеснах прекалено много за града като такъв, вместо да говоря за фестивала, който се провежда в него. За тези от вас, които не са запознати със случващото се – всяка година в края на месец август в Единбург се провежда фестивал, който съвсем спокойно може да се каже, че обхваща по-голямата част от града. Казвам тези думи толкова смело, защото буквално всеки театър, всяка галерия, всяко заведение, всяка сцена в града, изобщо всяко учреждение, което разполага със собствена сцена и място за публика се превръща в част от фестивала! И тук не става въпрос за гостуващи трупи, актьори, комици и музиканти само от Великобритания – гостуващи изложби, театрални представления, куклени и танцови спектакли от цяла Европа. Всичко това събрано в рамките на една седмица през която градът се преобразява, оживява – пълен с хора, цветове, веселие и смях.

Но нека започна от началото – тоест от момента в който ние с Люлина разбрахме, че ще ходим на фестивала в Единбург, а.к.а от момента в който Теди ни викна да ходим с нея и сестра и на фестивала. Беше третия ден от пристигането ми в Шотландия и ние вече знаехме, че Теди планира да се разходи до Единбург със сестра си. За разлика от нас с Люлина девойките имаха изграден план за действие и отидоха на фестивала рано, рано…докато ние с Люлина стигнахме там в ранния следобед.

Учудващо, не валеше, времето беше изключително хубаво като за Шотландия и даже се опитваше да проблясва слънце от време на време. Пътуването до Единбург мина по вече добре познатия ми живописен маршрут от зелени поляни, малки възвишения(ако някой ви каже, че в Шотландия има планини – не му вярвайте) и симпатични малки градчета. Автобусът ни изсипа на централната автогара в града и след малка проверка относно местонахождението на нашите две девойки се оказа, че имаме малко време за убиване…така, че решихме да тръгнем смело по улиците и да уплътним възможно най-добре всяка секунда от времето си.

Навсякъде беше пълно с хора – туристи, продавачи, музиканти, улични артисти, раздавачи на рекламни брошури, прости минувачи, малки деца и още и още, просто беше пълно с народ! Тръгвайки по една от търговските улици в търсене на храна сякаш попаднахме на един водовъртеж от хора, който установяваше посоката и скоростта на течението, и не ти даваше много възможности да се бориш. Храна не намерихме, но за сметка на това успяхме да се сблъскаме с нещо изключително интересно! Ставаше въпрос за човек, който на една скромна, импровизирана сергия на една тухлена стена предлагаше фотографски композиции(ако може така да се каже), които не съм сигурен дали бяха резултат от фотошоп или от други техники, но представляваха Urban-steampunk-industrial-dark-and-creepy изгледи от Единбург – сякаш отделни фотографии, сглобени и аранжирани с добавени светлинни и цветови ефекти(много ме е яд, че не си купих нещо на момента, а в последствие не успяхме да хванем човека на време hence… в момента си нямам подобна композиция на стената в стаята).

Edinburgh_01Me&SintiМалко след това вече бяхме отбелязали значителен напредък – измъкнахме се от човешкия водовъртеж, чухме се с Теди и имахме координатите на някакъв италиански ресторант.(Ура за нас!) Трябваха ни към петнадесетина минутки за да стигнем до нужната улица и да открием ресторанта на нея – Теди и сестра и вече ни чакаха и определено не си губеха времето(що се отнася до храната и нейното унищожаване).

Ресторанта се оказа много приятен, тих и уютен, с учтив, възпитан персонал и много хубава храна. Това е мястото където разбрах по трудния начин, че Италианците(защото персонала си бяха предимно Италианци) правят голяма разлика между Insalata di tonno и Insalata con tonno! Под голяма разлика разбирайте огромно парче риба тон с малко зелена салата и дресинг(Insalata di tonno) и парчета риба тон с много зелена салата и дресинг(Insalata con tonno). Еми…..аз поръчах първото с мисълта и очакването за второто…добре, че бях доста гладен и успях да се справя и с пастата, която бях поръчал заедно със салатата. За бога, само Италианците могат да нарекат салата нещо, което съдържа в себе си половин килограм риба!

Справихме се с обяда и междувременно бяхме обсъдили какво ще правим в последствие – бяхме си избрали stand up comedy изпълнение на което да отидем и въпреки, че имахме време за губене трябваше да стигнем от единия край на центъра до другия. Хубавото на фестивала в Единбург е организацията – всяка година, всяко участващо учреждение получава уникален номер. Всичките учреждения/номера и техните програми за дните на фестивала се събират в една дебела книжка джобен формат, която се раздава свободно на изявилите желание да се сдобият с нея. В тази книжка има всичко – адреси, дати, часове, имена и т.н. Мисля, че забравих да кажа, че входът за повечето представления е безплатен(но бирата не е! Това е много важно!). Та…бяхме се консултирали с книжката и бяхме набелязали следващата цел. Стигнахме до въпросния клуб, купихме си билети и се оказа, че имаме още около час за убиване преди началото на представлението…за наше щастие от другата страна на улицата имаше голям музей-галерия, който набързо решихме да посетим.

Edinburgh_02Сградата беше стара и цялата и фасада беше покрита със статуи на хора в реални размери, което определено изглежда внушително. Това което ми хареса бе, че наред с картините, фотографиите, старинната библиотека и т.н. имаше изложени и рисунки на малки деца. Относно старинната библиотека….това бе нещо което си заслужаваше трите етажа стълби – една цяла стая облицована в библиотеки – запазени лавици и библиотеки от масивно дърво – на два етажа и с малки вити, дървени стълби в ъглите на стаята, масивни маси за четене и удобни меки столове с разположени до тях настолни лампи. Влизайки в стаята човек сякаш може да види добре облечените джентълмени, които са сновели из стаята преди сто или двеста години…

Comedy_Club_01Comedy_Club_04Но…да се върнем към фестивала и чакащото ни комедийно представление! В интерес на истината клубът и сцената бяха малки, но едновременно с това мястото беше приветливо и уютно – всичките стени бяха изписани и изрисувани, най-вече с предупреждения, че ако не си изключим телефоните или вдигаме много шум комиците ще се гаврят с нас. Много забавно беше човек да наблюдава как местата директно пред сцената се заемат последни и то от хора, които преглъщат нервно awaiting to meet their doom! Comedy_Club_05От самото представление снимки нямам(не ми се рискуваше да си навлека гнева на комика на сцената), но то определено си заслужаваше – една много лъчезарна, дребна и усмихната девойка разказваше забавни истории и случки за своята сватба и за времето когато е станала майка за първи път. Comedy_Club_02Естествено не липсваха закачки с хора от публиката, както и с осветителя на клуба(който, както девойката ни увери, е много общителен и приятелски настроен и никога няма да откаже да ви черпи едно ако си поискате).

След представлението се опитах да намеря човека с готините фотографии, но него вече го нямаше…(sad, sad moment for my personal history). За сметка на това отново бяхме гладни и решихме да се върнем към баш центъра на града, защото така и така си бяхме набелязали следващото събитие. В центъра на Единбург попаднахме на едно капанче за сандвичи, което се оказа, че го държат Българи – Люлина ги разпозна по акцента, с които говореха английски. Беше някак приятно да се сблъскаш със сънародници ей така от нищото. По улиците си беше все така пълно с народ, един младеж раздаваше рекламни брошури със смъкнати панталони и по боксерки на има няма десетина метра от двама полицай, по-нагоре по пътя имаше жонгльори и други улични артисти. Срещу нас се събираха хора за обиколките на градските подземия за които бях писал в един предишен пост, също както и хора за The Whiskey Tour на града – а.к.а образователно обикаляне на кръчмите включващо в себе си теоретична част, но наблягащо на BG_Placeпрактическата. Вече се стъмваше и в далечината се виждаха светлините на Единбургския замък, а хората по улиците сякаш бяха повече от преди.

След известно лутане по уличките на града успяхме да намерим кръчмата където се намираше второто представление, което си бяхме харесали. Седнахме…кой на бира, кой на чай, кой на вино…за да починем, да се стоплим и да изчакаме началото на представлението. Отново всички места бяха заети и честно казано, сякаш този комик ми хареса повече от лъчезарната девойка – беше по-саркастичен, по-директен и имаше много добри моменти в представлението му….като не броим края му, когато младежа започна да говори за политика и стана откровено циничен и гнусен(няколко души даже станаха и излязоха от стаята).

След това представление вече всички бяхме уморени и решихме, че е време да се насочим към гарата(понеже единственият ни останал вариант за прибиране беше комбинация от влак и такси). На гарата си купихме билети, за които ни одраха с по twelve bloody pounds! На билет! Пътуването с влака щеше да продължи около час, затова някои от нас си поспаха, а колкото повече се приближавахме до нашата гара толкова повече пътниците(също така прибиращи се от фестивала) намаляваха и намаляваха. Накрая слязохме на гара, която представляваше самотен перон насред нищото и мрака, до които чакаха няколко таксита.

Едното такси ни качи и след още десетина минути вече бяхме стигнали пред сградата на общежитието. Фестивалният ден беше приключил – беше назрял моментът да отделим малко време и за сън.