Метро 2034 – мрак и светлина

Cover page of the novel Metro 2034

Cover page Metro 2034

Наскоро най-сетне обърнах и последната страница от вълнуващото (поне за мен) продължение на напрегнатата и завладяваща Метро 2033. Постапокалиптичната епопея за бавно гаснещата светлинка на човешката цивилизация, дълбоко в тунелите на московския метрополитен продължава и сред бушуващите думи, редове и страници на Метро 2034.

Дмитрий Глуховски ни отвежда далеч от станция ВДНХ – на другия край на картата на метрото – от сухия и лепкав мрак на Ботанический Сад в мокрия и кален ад на Севастопольская. Изглежда сякаш, че в контраст с ВДНХ дори и изобилието от електричество и боеприпаси не могат да спасят човечеството от надвисналата над него мрачна участ.

Станцията тръпне в очакване да чуе отговор, който не идва, изпратените бойни отряди не се връщат, а тунелите и телефонните слушалки са изпълнени с мълчание и нервно пращене…

Така горе-долу започва нашето ново приключение – изпълнено с нови герои, предизвикателства, мистерии и заплахи. Докато Метро 2033 се четеше на един дъх и държеше читателя в постоянно напрежение, то Метро 2034 е много по-дълбок роман, действието и напрежението често отстъпват място на дълбоките философски размишления и търсения на нашите герои. Самите герои разполагат с повече дълбочина и смисъл – минало, настояще и мисия водеща към съмнително и незнайно бъдеще. След прочитането на Метро 2033 и Метро 2034 оставам с впечатлението, че сякаш Глуховски е използвал 2033 за да ни въведе в своята вселената, да ни покаже мястото на действие, обстановката, околната среда, главните действащи лица, съдбата на хората. Но, че всичко това е било единствено с цел да ни подготви за 2034 – сякаш в него се крие истинското послание – закодирано зад диалозите и мислите на героите, скрито между редовете на романа.

Цялостното ми впечатление и усещане за Метро 2034 е за един по-зрял роман, за едно по-задълбочено пътуване из дебрите на човешката душа – несъмнено подобаващо продължение, което не отстъпва по нищо на Метро 2033 и показва отново огромния потенциал и талант в лицето на Дмитрий Глуховски.

Който прочете Метро 2033 несъмнено ще иска да отдели време и внимание и на Метро 2034 (пък било то и само заради факта, че е прочел последната глава от Метро 2033).

Метро 2034 е един мрачен роман за падението, за непрестанното търсене и блуждаене на човешката душа, но едновременно с това е и една своеобразна епопея за надеждата и за спасението.

Advertisements

Океанът в края на пътя – едно свръхестествено приключение от Нийл Геймън

The_ocean_at_end_of_the_lane coverПоредната уникална книга от уникалния Нийл Гейман. Океанът е един очарователно мрачен и зловещ разказ за едно свръхестествено детство – една странна смесица от приблизително 12000 думи, подправена с малко „Коралайн“ и щипка „Американски богове“ (наблягам на щипката – после някой да не мрънка, че нямало нищо общо с Американски Богове) и едновременно с това пропита със страшно много Геймън. И не, не говоря само за стил на писане, сюжет и т.н… говоря за истинския Геймън, за човека, който се крие зад писателя или по-скоро за детето, което се крие зад маската на порасналия възрастен писател. Всеки човек, който реши да се гмурне в Океанът и е гледал интервюта и лекции на Нийл, веднага ще открие в нашия малък, седемгодишен герой скрити откъси от детството на самия автор. И това не е никак учудващо, още по-малко пък странно – самият Нийл Геймън заявява в множество свой интервюта, че първоначално идеята зад книгата е била да напише кратък разказ, посветен лично на съпругата му, но започнал да го пише и не се спрял докато един ден не осъзнал, че е написал над 12000 думи и не се обадил на издателите си за да обясни „че без да искам написах роман… не беше нарочно, стана случайно…(типично в стил Геймън не смятате ли?). А за самия роман казва, че е искал да напише нещо посветено на нещата, които съпругата му харесва… и се сетил за две – романтика и него самия и както Нийл казва „I don’t do romance… because I am a man… and British… which is a terrible combination….

Океанът в края на пътя“ е увлекателен и грабващ роман, който се чете на един дъх. Мен лично ме разсмя, трогна, притесни, уплаши, успокой и зарадва… всичко това в рамките на 200 страници. Той е едновременно малък и голям, истински и свръхестествен, ясно дефиниран и безграничен (като всяко едно детство, не мислите ли?).

Приказни същества, кошмари, чудовища, възрастни (които нищо не разбират и не вярват на малките деца, защото така се държат възрастните), едно седемгодишно момче и едно единадесет годишно момиче (което е на единадесет от доста дълго време), което има свой собствен океан в задния двор на къщата си.

Обещавам ви – това е една история, която си заслужава!