Няколко реда за шофирането по пътищата…

В ежедневието си на шофьор по пътищата на милата ни България все по-често се натъквам на обезпокояващи глетки по светофари и не само. Спираш на сфетофара и около теб хората са забили носове в смартфони, таблети и т.н. интелигентни устройства – светофарът подава зелен сигнал… и някои тръгват със закъснение, докато вдигнат глави от телефоните, някои изобщо не тръгват преди да си им „свирнал“, други изобщо не вдигат глави от телефоните и директно тръгват напред, без да гледат или пък шофират по този начин по прави пътни отсечки и т.н. други подобни безумия. Сякаш са ни малко ежедневните ПТП-а и черната статистика е намаляла , че толкова небрежно си позволяваме да увеличаваме риска от инциденти на пътя. Сякаш е от изключителна важност да пратим тази емоте-иконка в точно този момент или да ъпдейтнем даден статус, или да like-нем дадено нещо преди всички останали… наистина ли всичко това не може да почака още 10 минути докато се паркираме пред офиса и може да обърнем внимание на „социалния“ си живот без да застрашаваме останалите участници в движението? Дори и да приемем, че се късае за нещо важно/неотложно – наистина ли не може да отбиеш встрани от пътя и да му обърнеш внимание на спокойствие и без да създаваш риск за движението и останалите участници в него? Откога наличието на музика/телевизия в колата не е достатъчно развлечение за ежедневните задръствания, че рискуваме да губим концентрация на пътя заради поредната снимка на котка/куче/хамстер в някоя random “социалнамрежа?

Размишления за гратисчиите в градския транспорт

Пиша този пост с идеята да направя кратък коментар – да изложа малко лични размишления по отношение на (за път пореден) нашумяла тема от последните дни, която се тиражира из медиите, но не с привидната цел, която се представя (поне според мен).

Наскоро по медиите възкръсна въпросът за гратисчиите в масовия градски транспорт. Повод за това беше решението на една Българска медия да прати свой екип от журналисти да прави компания на групи контрольори-проверяващи в системата на СКГТ за да разкрият въпросните гратисчии, които се возят без да плащат и така ощетяват градския транспорт в столицата (сякаш това са най-големите престъпници в държавата). Имам няколко проблема с въпросния сценарии – първо, проблемът с нередовните пътници не е от вчера или от онзи ден, а съществува от години. Въпросният репортаж ми изглежда повече като опит да се запълни ефирно време поради липса на по-добри / градивни / креативни варианти за което. Второ, не ми харесва постановката и изведените крайни резултати и заключения. Журналистическият екип е бил изпратен по маршрутите на градския транспорт, минаващи през населените с малцинствени групи квартали на София – и (о, чудо!) гратисчиите в тези превозни средства са представители на малцинствата, това е все едно човек да отиде в центъра на Джакарта и да се натъкне на тълпи…Индийци (представяте ли си?!).

Истината е, че ако се направи едно социологическо проучване сред пътниците на СКГТ съм сигурен, че ще се получи едно много равномерно разпределение на процентите гратисчии между представителите на мнозинството и на различни видове малцинствени групи. Проблемът с пътуването без билет не е породен от липсата на адекватна система за таксуване и контрол – породен е от общественото самосъзнание и манталитет ългаринът винаги ще намери начин да излъже системата, независимо какъв е цветът на кожата му – просто така сме свикнали).

Но това беше страничното послание на така изложения репортаж, това което се вмъкваше между редовете. Директното послание, основната идея, която трябваше да бъде предадена на обществото бе, че съществува негласна склонност към толериране на нарушителите от малцинствените групи (интересно дали би се наблюдавала подобна тенденция и по централните линии на СКГТ?). Това е вярно, но не и в светлината в която се представя масово от медиите (по подобен начин и контролиращите органи на пътя проявяват толерантност към собствениците на скъпи коли) – това явление е просто малка част от цялостната политика на власт имащите в държавата – изкуствено поддържаното положение на мизерия и необразованост сред малцинствените групи в комбинация с изкуствено нагнетяваното етническо напрежение в държавата (разединеният народ съчетава в себе си гражданската активност на стадо чифтокопитни, волята на млекодайна крава и морала на вълк единак). Напрежение, което се нагнетява от средствата за масова дезинформация (пардон, медиите) в България и което в последните месеци беше изчезнало от дневен ред – беше се изгубило на фона на гражданските войни, терористичните атентати, световното политическо напрежение и театралния политически хаос и нестабилност в собствената ни държава. Етническото напрежение в България беше започнало да се размива из медиите сред тази бушуваща стихия от по-сериозни, реални и глобални проблеми – появи се реална опасност народът да забрави, че в държавата съществува етническо напрежение и се наложи някой да му припомни този факт. Това припомняне дойде под формата на добре забравен, хроничен, битов, столичен проблем, който беше изваден от архивите, беше му поизтупана прахта, беше пооправен и беше наврян в очите на многомилионната българска аудитория. А защо казвам, че се е наложило това да бъде припомнено на народа? Човек има склонността да забравя нещата, с които не се сблъсква всекидневно, също както има придобитата от ранна детска възраст склонност да вярва на всичко, което се казва по медиите – помислете над това.

Знам, че гореизложеното звучи прекалено сбито, объркано и дори непълно на места, но исках това да е кратък коментар, на една малка част от един изключително комплексен и хроничен проблем, отделните части на който могат да породят цели дискусии и стотици страници текст. Затова и някои неща са просто отбелязани и не съм влизал в подробности относно съществото им. Проблеми в държавата има, но те далеч не са породени от етностната ни принадлежност, цветът на кожата или името на Бога, който смятаме за единствен.