Човекът, който броеше трамваите

Град София. Случи се така, че едно лято ми се наложи всекидневно да минавам през кръстовището на Христо Ботев и Пиротска… знаете го – там където се кръстосват трамвайните релси… в някакъв момент започна да ми прави впечатление, че на единия ъгъл (този откъм стария безистен) постоянно седи един старец…сутрин, вечер…ден и нощ… седи си там и… какво? Проси? Не, не беше просяк…нямаше безлична кутийка с безлична икона пред себе си и не повдигаше ръка към минувачите с добре заучени фрази. Старецът просто си стоеше там и от време на време си мърмореше нещо под нос… може би беше луд, но от онези дето не са опасни…и от лудницата го бяха пуснали?

Дълго време ме тормози загадката на дядото от ъгъла, докато един ден не се оказа, че имах малко време за убиване и се случи да минавам точно оттам… приближих се до дядото и го попитах:

– Хей, дядо… защо стоиш тук на този ъгъл по цял ден и цяла нощ?

– Ами как така защо?! Защото някой трябва да ги гледа и да ги брой… как един трамвай ще знае, че е минал оттук ако някой не го види и не го преброй?! – Отговори дядото все едно, че беше недвусмислено и очевидно какво прави там.

Помислих си, че все пак наистина ще се окаже луд за връзване този дядо и попитах учудено:

– Защо му е на един трамвай да знае дали е минавал оттук или не?! Още повече… трамваите не са живи същества, няма как да знаят дали минават оттук или не… най-вероятно изобщо не ги интересува дали са в движение или не…

– В грешка си моето дете! Трамваите са живи като всички нас и те си имат своите механични души изпълнени с надежди и страхове… – Отговори мъдро дядото, сякаш нямаше как да има и капка съмнение в думите му.

– Вие сте абсолютно побъркан! Как така трамваите може да са живи?! Те са просто машини, купчина желязо и полимери и нищо повече! – Възкликнах аз.

– А ти си абсолютно тесногръд, невеж и заблуден! Откога двата крака и мозъкът на главата ни дават правото да определяме кое е живо и кое не?! Откога човек започна да разбира живота до толкова, че да прокарва чертата между живото и неживото?! Ха, че ние не можем да разберем дори нашия прост и по вселенски кратък живот… а сме тръгнали да разбираме живота на трамваите! – Отвърна ми дядото светкавично.

– Добре, да приемем, че трамваите наистина са живи… и какво от това? – Попитах аз, подкокоросвайки лудия дядка да продължи с налудничавите си брътвежи.

– Какво от това?! Какво от това ли?! Как какво – те са живи, мислят, чувстват, страдат… пълният комплект, вселенски заложен във всяко едно живо същество! Замислял ли си се защо някои трамваи са хубави, запазени и чисти…а има и такива, които са в окаяно състояние и едвам търкалят тежките си туловища по релсите?! – Дядото жестикулираше бурно, докато ми обясняваше своята теория, помислих си, че сигурно отстрани сме много интересна картинка – един луд и един луд дето го слуша…

– Да кажем, че не съм се замислял… – Предложих аз.

Очите на дядото грейнаха с един леко притеснителен пламък, той се усмихна и отвърна оживен:

– Ха! Знаех си… как би и могъл да се замислиш… толкова си невеж и тесногръд… такива като тебе не си губят времето да мислят над вселенски-важните въпроси… жалко, изгубено поколение… Трамваите, да трамваите… отплеснах се… те са ограничени в своя жизнен път – следват предварително начертаните си маршрути… нямат време и възможност да щъкват настрани или да се разхождат нагоре-надолу… поробени от уж по-висша форма на живот…

– Трамваите господине, защо едните са хубави а другите окаяни?! – Малко ядосано натъртих аз.

– А, да! Елементарно моето дете! Елементарно – те се товарят от проблемите на хората, които се возят в тях, цялото това отрицание, негативна енергия, омраза… всичко това ги товари, пречи им, натъжава ги, разрушава ги…знам, знам, защото те ми казват! Знаят, че аз единствен ги разбирам и си говорят с мен, всеки ден очакват с нетърпение да минат оттук и да ми споделят по нещо, докато стоят на спирката.

– И трамваите си говорят точно с вас?! От всички възможни хора в този град, на този свят..те са избрали точно вас за тях довереник и посланик пред вселената?! – Погледнах го учудено аз.

– Разбира се, че ще изберат мен! Аз ги разбирам, споделям мъката и болката им! – Отвърна уверено старецът.

– Естествено не всичко е мъка и болка, има и радост и доброта…но днешно време те са толкова малко, вече не останаха добри хора по този свят. Добрите емоции, усмивките, радостта… те лекуват трамваите, помагат им да живеят, но вече са толкова оскъдни… вече има толкова много омраза…а всичко е от заземяването…горкичките… нямат възможност да се заземят…поне за малко дори… – Дядото сведе поглед и потъна в някакви свой си мисли…

– Но как така не могат да се заземят… а металните релси отдолу за какво са им тогава?! – контрирах го аз и го извадих от мисловния му транс.

– Ха! Ток и електричество! – възмути се дядото.

– Аз говоря за енергийно заземяване, за допира с мократа почва, която да изсмуче от теб натрупаната негативна енергия… защо мислиш, че малките деца са толкова щастливи и безгрижни когато тичат боси навсякъде – не акумулират негативна енергия… всичко се заземява мигновено! А трамваите какво имат?! Стоманени релси и асфалт! Няма как да допрат колелата си до живителната почва на планетата… горкичките… толкова ми е тъжно за тях. – старецът отправи изпълнен с тъга и състрадание поглед към релсите.

– Добрееее… но се отклонихме много от темата и първоначалния ми въпрос… за броенето и гледането, пардон виждането? – попитах аз.

– Че какво не ти е ясно… трябва да стоя тук за да има кой да ги брои и да вижда, че минават! – успокой ме дядото.

– Но господине всекидневно оттук минават стотици, че даже хиляди хора… всички виждат трамвая по релсите… – подхванах аз.

– Не, моето дете, ето тук пак грешиш! – контрира ме дядото. – Те минават, отминават, гледат, но не виждат! Разбираш ли? Толкова са се вглъбили, всеки в своя личен малък свят, че вече са станали слепи за случващото се около тях – гледат, но не виждат. Светът за съвременния човек се е превърнал в реклама от праймтайм-а – гледаш я, слушаш я и след минута вече ти е изскочила от главата, та… и животът така, че и трамваите и те така!

– Но дори и да спрете да бройте и гледате трамваите те няма да спрат да минават – имат си разписание все пак! – не отстъпвах аз.

– А ти откъде знаеш, че няма да спрат?! Ако всички спрем да виждаме и почнем само да гледаме?! Ако почнеш да спираш хората по улицата, да ги питаш дали трамваят е минал и те не са го видели… откъде ще знаеш дали изобщо е минал днес… или линиите ръждясват вече от години?! Ако видиш трамвай в края на улицата, но никой не го е видял да минава по улицата… как ще знаеш дали изобщо е минал по нея или стой там, на края на улицата от години?! – ядоса ми се дядото.

– Но това са абсолютни глупости, бълнувания на един психически нездрав човек! – повиших тон аз.

– Глупости, бълнувания… приемай ги както искаш, но някой трябва да стои и да вижда какво се случва с околния свят… иначе светът ще спре да съществува и ще останат само индивидуалните човешки вселени, които се побират в шепа и са по-леки от глухарчета… Един ден ще ме разбереш дете а сега продължавай си по пътя… някой трябва да се грижи за света и за вселенски-важните въпроси, а не мога да го правя докато разни невежи хлапаци ме разсейват! – дядото махна с ръка в жест, като да изпъждаше особено нахална муха.

Тръгнах си и оставих стареца на мира, така и не се спрях повече пред него, не го заговорих повторно, а той продължаваше да си седи там, на ъгъла и да си мърмори под носа – говореше си с трамваите и ги виждаше. Грижеше се светът да не спре да съществува и трамваите да имат с кой да си говорят… Докато един ден старецът не изчезна, изчезна и повече не се появи… а светът си продължи… или пък продължаваше да съществува, защото аз го гледах и го виждах? Трябваше ли да се притеснявам, че трамваите ще започнат да ми говорят?!

Размисли за народа и мършата…

О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…

 

Българин, без морал и идеали.

Българин, без чест и достойнство.

Българин, без ценности и самосъзнание.

Българин, без гражданска позиция и мнение.

 

Българин, на който останалите са му виновни.

Българин, на който надеждата се е задушила самотна в кутията.

Българин, на който иконостасът е въплъщение на пошлото и безличното.

Българин, на който мечтите са оковани в сивите халки на злободневието.

 

Българин, кланящ се пред чуждото и бляскавото.

Българин, кланящ се пред тленното и преходното.

Българин, кланящ се пред фалшиви идоли и богове.

Българин, кланящ се пред глупостта и простотията.

 

Българин, накратко синоним на нещо необразовано и просто.

Българин, накратко синоним на нещо псевдо-набожно и грешно.

Българин, накратко синоним на нещо затънало в битовизми и пререкания.

Българин, накратко синоним на нещо можещо да лети а лазещо по земята.

 

Българин, живеещ напук и насила.

Българин, живеещ без цел и посока.

Българин, живеещ като чужд сред свои.

Българин, живеещ в страх и несигурност.

 

Българин, искащ да живее а живеещ мъртъв.

Българин, искащ да успее а живеещ провален.

Българин, искащ да умее а живеещ некадърен.

Българин, искащ да знае а живеещ непросветен.

 

Българин, който трябва да обича а иска да мрази.

Българин, който трябва да разбере а иска да съди.

Българин, който трябва да помилва а иска да наказва.

Българин, който трябва да върви напред а иска да стои на място.

 

Българин, ходи по земята като цар, но трябва да крие, че е мишка.

Българин, ходи по земята като хищник, но трябва да внимава като плячка.

Българин, ходи по земята като господар, но трябва да се пази от камшика.

Българин, ходи по земята като единствен, но трябва да се пази от тълпата.

 

Не сме народ! Не сме народ, а мърша…