Няколко реда за шофирането по пътищата…

В ежедневието си на шофьор по пътищата на милата ни България все по-често се натъквам на обезпокояващи глетки по светофари и не само. Спираш на сфетофара и около теб хората са забили носове в смартфони, таблети и т.н. интелигентни устройства – светофарът подава зелен сигнал… и някои тръгват със закъснение, докато вдигнат глави от телефоните, някои изобщо не тръгват преди да си им „свирнал“, други изобщо не вдигат глави от телефоните и директно тръгват напред, без да гледат или пък шофират по този начин по прави пътни отсечки и т.н. други подобни безумия. Сякаш са ни малко ежедневните ПТП-а и черната статистика е намаляла , че толкова небрежно си позволяваме да увеличаваме риска от инциденти на пътя. Сякаш е от изключителна важност да пратим тази емоте-иконка в точно този момент или да ъпдейтнем даден статус, или да like-нем дадено нещо преди всички останали… наистина ли всичко това не може да почака още 10 минути докато се паркираме пред офиса и може да обърнем внимание на „социалния“ си живот без да застрашаваме останалите участници в движението? Дори и да приемем, че се късае за нещо важно/неотложно – наистина ли не може да отбиеш встрани от пътя и да му обърнеш внимание на спокойствие и без да създаваш риск за движението и останалите участници в него? Откога наличието на музика/телевизия в колата не е достатъчно развлечение за ежедневните задръствания, че рискуваме да губим концентрация на пътя заради поредната снимка на котка/куче/хамстер в някоя random “социалнамрежа?

Advertisements

Метро 2034 – мрак и светлина

Cover page of the novel Metro 2034

Cover page Metro 2034

Наскоро най-сетне обърнах и последната страница от вълнуващото (поне за мен) продължение на напрегнатата и завладяваща Метро 2033. Постапокалиптичната епопея за бавно гаснещата светлинка на човешката цивилизация, дълбоко в тунелите на московския метрополитен продължава и сред бушуващите думи, редове и страници на Метро 2034.

Дмитрий Глуховски ни отвежда далеч от станция ВДНХ – на другия край на картата на метрото – от сухия и лепкав мрак на Ботанический Сад в мокрия и кален ад на Севастопольская. Изглежда сякаш, че в контраст с ВДНХ дори и изобилието от електричество и боеприпаси не могат да спасят човечеството от надвисналата над него мрачна участ.

Станцията тръпне в очакване да чуе отговор, който не идва, изпратените бойни отряди не се връщат, а тунелите и телефонните слушалки са изпълнени с мълчание и нервно пращене…

Така горе-долу започва нашето ново приключение – изпълнено с нови герои, предизвикателства, мистерии и заплахи. Докато Метро 2033 се четеше на един дъх и държеше читателя в постоянно напрежение, то Метро 2034 е много по-дълбок роман, действието и напрежението често отстъпват място на дълбоките философски размишления и търсения на нашите герои. Самите герои разполагат с повече дълбочина и смисъл – минало, настояще и мисия водеща към съмнително и незнайно бъдеще. След прочитането на Метро 2033 и Метро 2034 оставам с впечатлението, че сякаш Глуховски е използвал 2033 за да ни въведе в своята вселената, да ни покаже мястото на действие, обстановката, околната среда, главните действащи лица, съдбата на хората. Но, че всичко това е било единствено с цел да ни подготви за 2034 – сякаш в него се крие истинското послание – закодирано зад диалозите и мислите на героите, скрито между редовете на романа.

Цялостното ми впечатление и усещане за Метро 2034 е за един по-зрял роман, за едно по-задълбочено пътуване из дебрите на човешката душа – несъмнено подобаващо продължение, което не отстъпва по нищо на Метро 2033 и показва отново огромния потенциал и талант в лицето на Дмитрий Глуховски.

Който прочете Метро 2033 несъмнено ще иска да отдели време и внимание и на Метро 2034 (пък било то и само заради факта, че е прочел последната глава от Метро 2033).

Метро 2034 е един мрачен роман за падението, за непрестанното търсене и блуждаене на човешката душа, но едновременно с това е и една своеобразна епопея за надеждата и за спасението.