За Оруел, 1984 и Миналото…

1984 на Джордж Оруел ми привлече вниманието наскоро – най-вече благодарение на смесените и най-различни мнения, които започнах да подочувам оттук, оттам за тази книга – едни хора я харесват и считат за гениална, други смятат книгата за хубава, но прекалено депресираща, трети просто си спомнят за лекия привкус на параноя, който им е останал след сблъсъка с нея. Както се оказва депресията, параноята и притеснението често се отбиват за известно време на гости на хората решили да посетят анти-утопията на Оруел.

1984 е роман, който предизвиква читателите, предизвиква ги да се размърдат малко неспокойно в иначе удобните плетени столове на ежедневието, които сме си създали. Книгата успява да разтърси и пречупи виждането ни за ежедневието, реалността и случващото се около нас. Но може би най-ценното качество на 1984 е, че кара хората да се замислят, да спорят, да дискутират, да коментират… тази книга предизвиква дебати, тази книга плаши и притеснява със своята гениалност и простота, тази книга е един от редките случай на роман, който и след десетилетия е все така актуален и все така повдига множество въпроси за обществото в което живеем и за същността на индивида в частност. А може би книгата е дори още по-актуална сега – във века на високите технологии когато всеки споделя всичко с всички и нищо не остава скрито?

Но лично аз искам да оставя за момент на страна цялата тази съветско-базирана анти-утопия, този обществен строй базиран на тоталния, безпрецедентен и абсолютен физически и психически контрол над личността и мисълта, искам да сложа на заден план нашите герой, техните вътрешни борби, метаморфози и съдби, и да обърна внимание на гениалното, логично и просто прозрение на Оруел относно материята на Миналото. За мен срещата с тази идеология на Оруел беше един от онези моменти когато се сблъскваш с нещо, което е толкова логично, че си казваш… “Как не съм се сетил по-рано?!“.

Наистина…колко често се замисляме над материята и произхода на миналото? Колко често поставяме под съмнение минали събития и факти? На какво се доверяваме, къде ни е базата за сравнение, как знаем кое е достоверно и кое не е? А сигурни ли сме в нашите проверени източници на информация? Може да сме сигурни относно случилото се около нас, по време на нашия съзнателен живот, но какво знаем за случилото се преди нас? А може ли да бъдем сигурни за нещата, които са се случили в нашия съзнателен живот, но са били далеч от нас? Изобщо…къде се намираме сега, в момента и къде се намира точката в която може да забодем на една карфица табелка с надпис “минало“? Преди две минути? Преди два месеца? Преди две години? Преди университета? Преди гимназията? Преди да напусна работа? Преди да сменя жилището? Използваме толкова много условни граници и разделители за нещо също толкова условно и илюзорно, чиято отправна точка постоянно се мени…

А може би трябва да се запитаме “Какво е миналото?” и “Подлежи ли миналото на контрол от наша страна?“? Оруел използва тези въпроси или по-точно дава отговори на тези въпроси, за да формулира на базата на тези отговори едно от основните послания в книгата – миналото е в запазените писмени сведения и в паметта на хората, който съумее да контролира и двете ще има и абсолютен контрол над миналото.

От къде съдим за миналото като такова, за това какво се е случило през вековете? Не използваме ли за основа точно знанията съхранени през годините – архиви, сведения, анали, научни публикации, художествена литература, музика, картини, скулптури, мемоари и т.н. материали с историческа и културна стойност? Модерните технологии ни помагат да проверим и съответно да потвърдим или отхвърлим автентичността на даден документ, но какво ни дава гаранции за истинността на казаното във въпросния документ? Още в древността хората са казали, че историята има толкова варианти, колкото са и свидетелите на събитията…тогава как знаем, че разполагаме с правилните варианти? Как знаем, че свидетелствата, които са запазени не са изопачени или компрометирани с определена цел?

В същата тази древност са известни практики(и то в развити общества като римското и египетското) за умишлено премахване на имена и събития от стенописи, документи и т.н. – с цел заличаването на дадена личност или събитие от историята. В Древен Рим това е било вид наказание отсъждано от Сената, познато като – Damnatio memoriae.

Хората още тогава са съзнавали, че ако дадено събитие, име или факт не присъства записано черно на бяло или издялано в камък, то с течение на времето и със смяната на поколенията това нещо ще бъде забравено. Интересно е да се наблюдава, че за колкото по-стари и отдавна отминали събития говорим, толкова по-голяма степен на съмнение може да приложим относно останалите от въпросната епоха сведения и материали. Колкото по-назад се връщаме, толкова повече данните и фактите, с които боравим подлежат на различни, и често противоречиви тълкувания.

Ще ви дам един прост пример – всички знаем за динозаврите, и модерните технологии са ни позволили да възстановим с голяма доза на сигурност техният външен вид – базиран на детайлните изследванията на костната структура на намерените скелети, и всички сме свикнали да виждаме познатите ни фигури на най-различни -заври. Но защо във всички материали посветени на тях динозаврите са изобразявани като същества украсени предимно в убито-сиво и мърляво-зелено? Не мисля, че костните анализи могат да ни покажат цвета на кожата на динозаврите, но въпреки това повечето хора си мислят, че те са били убито-сиви или мърляво-зелени – просто, защото по различните писмени сведения и материали са представени по този начин. Аз лично смятам, че майката природа може да прояви повече фантазия що се отнася до животинските краски, особено наблюдавайки разнообразието и цветовете на животните и растенията от нашето съвремие. Всъщност едно изследване на Британски и Китайски учени от 2010 година претендира за наличието на солидни доказателства за цвета на поне един динозавър наречен Sinosauropteryx и според учените той е бил на… бели и червени ивици!

Но да оставим настрана случилото се преди появата на човека… откакто първите ни прародители са започнали да ходят изправени по Земята количеството налични данни постоянно се увеличава. Било то рисунки, стенописи, папироси, ръкописи, книги и т.н. Колкото повече се развива цивилизацията толкова повече сведения остават запазени за поколенията, но отново – как може да сме сигурни в тяхната достоверност? Не е ли по-правилно да кажем, че паралелно с развитието на човечеството се е увеличавал и броя на свидетелите, които са имали възможност да оставят, под някаква форма, сведения за видяното и преживяното от тях? И отново да си припомним, че историята има толкова варианти колкото свидетели са присъствали.

Вярно, че учените използват наличието на данни от различни източници за да определят хода на дадено събитие, но когато два източника си противоречат откъде да сме сигурни, че истината не е трета?

И за да не съм голословен ще ви дам още един пример за тълкуване, изопачаване и контролиране на историята – този път с по-скорошни събития.

През Втората Световна Война тогавашните СССР и нацистка Германия си поделят територията на Полша. По време на окупацията на Полша се извършва един брутален акт на военно престъпление – клането в Катин. Става въпрос за извършената от СССР екзекуцията на близо пет хиляди поляци – офицери от полската армия(военнопленници). Когато немците започват операция Барбароса и нападат СССР те завземат цялата територия на Полша и при строителни дейности в района на Катин се натъкват на масов гроб. Те обявяват публично пред целия свят откритието си и заявяват, че това е дело на съветското НКВД(Народен Комисариат на Вътрешните Работи) и настояват за международно разследване с участието на Червения Кръст – искането им е отхвърлено и разследването е извършено еднолично от Германия. В последствие обаче, както всички знаем нацистите губят войната, и понеже СССР е една от страните победителки, то на процеса в Нюрнберг за клането в Катин биват обвинени не руснаците, а нацистите. Съюзниците принуждават лекари на Червения Кръст и разследващите офицери да фалшифицират доказателства свързани с клането за да набедят нацистите и да оневинят руснаците! И давам този пример, защото благодарение на пропагандната машина на Съюзниците голяма част от хората по света вярват, че виновни за клането са нацистите докато едва през 1990г. Михаил Горбачов не признава официално, че зад клането стоят силите на НКВД и посочва местонахождението на още два масови гроба. Всички разстреляни от НКВД поляци – военни, интелигенция, земевладелци и др. са близо двадесет и две хиляди.

Ако сведенията за това клане не бяха запазени по секретните архиви на СССР и останалите Съюзници дали щеше да се разбере истината? Свидетелите щяха ли да проговорят публично? А щеше ли да има някакво съмнение за вината на нацистите в историческите сведения след четири или пет поколения, когато всички живи свидетели са отдавна умрели, а техните истории и тайни са се размили през годините?

Писмените сведения подлежат на контрол и фалшификация а хората забравят и/или умират! – това е едно от посланията на Оруел за хората решили да разгърнат страниците на 1984.

За добро или за лошо днес живеем в свят където информацията е навсякъде и дори тогава пътува постоянно и мигновено, а пътищата и по земното кълбо създават една своеобразна плетеница от свързани по между си информационни банки и канали, които никога не спят и никога не затихват.

И не говоря единствено за Интернет и необятните възможности за достъп до информацията, говоря за създалата се глобална нервна система, където всяко парче информация е като един неврон, който е свързан с още стотици, дори хиляди други неврони, които от своя страна са свързани с други и още, и още….докато не се получи една огромна структура, обгръщаща цялото земно кълбо. Живеем във времена когато всяко събитие се наблюдава и коментира от хиляди, че понякога и стотици хиляди, когато по дадени проблеми се пишат стотици статии и научни трудове, когато великите умове и големите мислители разполагат с десетки методи за предаване на знанията си, когато многохилядните тиражи омаловажават загубата на една книга, когато изчезването на една страница в Интернет се компенсира от стотици други, когато спомените и знанията надживяват човека…

Важните въпроси, които трябва да си зададем са….успели ли сме да избягаме от анти-утопията на Оруел, достигнали ли сме момента от времето и пространството когато светът на 1984 се е превърнал от възможно бъдеще в теоретична и статистическа невъзможност?Подминали ли сме това време-пространствено кръстовище или още се въртим на кръговото? Обърнали ли сме завинаги гръб на Партията и Революцията?

Привидно изглежда, че сме далеч от тези идеи, че сме ги надраснали и, че вече живеем в едно разумно и културно общество, но реално живеем в един все още млад и зелен свят. Както Земята е била разтърсвана от вулкани, земетресения и наводнения в началото на нейното формиране, така и нашата цивилизация е все още разтърсвана от войни, насилие и размирици. Красотата е в това, че сме изградили един свят на привидна сигурност, в който можем да наблюдаваме локални конфликти, вътрешно спокойни, че те са далеч от нас и няма как да ни стигнат. Но историята ни учи, че локалният конфликт може да стане глобален в рамките на по-малко и от десетилетие – светът все още не се е възстановил напълно след последния такъв.

Какво може да гарантира, че след двадесет или петдесет години няма да има нов световен конфликт или пък вълна от множество локални конфликти по целия свят? Наистина ли живеем в сигурно и стабилно общество или цивилизацията ни вече е стигнала своя пик и сега предстой да станем свидетели на залеза?

В своя роман 1984, Джордж Оруел развива идеята за Партията, която е дошла на власт след Революцията и която по време, а и след Революцията е унищожила всичките налични писмени сведения, документи и т.н. от времето преди Революцията и ги е пренаписала. В интерес на истината в света на Оруел Партията отговаря за написването и издаването на всичко – от вестниците, през учебниците та чак до долнопробната порнография. И не само, че Партията управлява целия информационен поток, освен това Партията управлява и миналото като постоянно пренаписва и преиздава книги и статии, променя архивни издания на вестници, фалшифицира снимки и изявления, променя имена и т.н. – всичко с цел нагаждане към настоящето и контрол над обществото! Партията дори има силата да създаде несъществуваща личност и да прослави нейните подвизи и принос за обществото! Естествено също така има и силата да заличи дадена личност и да изтрие всякакви следи за нейното съществуване! Единственото което пази истината за дадени събития са спомените на хората, но те могат да бъдат подведени и променени от заливащата ги дезинформация, а когато единствените останали живи свидетели на Революцията умрат, то Партията ще е изпълнила една от върховните си цели – завинаги ще е изопачила и фалшифицирала миналото преди Революцията!

Нека приемем за момент хипотезата за настъпването на световен конфликт в близкото бъдеще, разбирайте до края на този век. Нека изключим от менюто ядрените оръжия(мисля, че все до такава степен сме пораснали) остават обаче множество други…

Нека приемем, че в резултат на този световен конфликт са били унищожени и безвъзвратно загубени множество информационни масиви, освен това в пламъците и експлозиите са изчезнали голямо количество библиотеки и музеи, повечето от които съхранявали уникални книги, документи и т.н.

Какво ще се случи тогава с човешкото знание и култура? Ще си кажете, че няма да е толкова страшно, защото ще има достатъчно хора и писмени сведения за да се възстановят много от данните, но каква част ще бъдат безвъзвратно изгубени, а каква част ще бъдат възстановени неправилно или изопачено? Може първоначално кризата да не е толкова сериозна, но какво ще се случи след няколко поколения, когато всички преживели конфликта са починали? Как ще съдят обективно за миналото на своите деди младите поколения, кое ще им служи за отправна точка, за ориентир и за база за сравнение? Няма ли това да бъде перфектната почва за покълване и развитие на фалшиви факти, исторически изопачавания и нагаждания на събитията? Няма ли това да е перфектното време за появата на групи хора, които да използват липсата на достатъчна информираност и сведения за собствена облага? Няма ли това да е перфектното време за пренаписване на миналото? Не е ли това перфектното време за появата на своеобразна Партия след своеобразната Революция?

Истината е, че на фона на големи катаклизми и световни конфликти необходимостта от непосредствено оцеляване надделява над останалите човешки нужди и докато узрее нуждата от възстановяване на изгубеното знание…може да не е останало какво да се възстановява…

Но нека оставим за момент тази мрачна хипотеза. За момента Миналото е един както физичен така и метафизичен проблем – знаем, че е там, усещаме инстинктивно, че го има, но не можем да го посочим или докоснем с пръст. Миналото няма определено място в пространството, няма вкус и мирис – дори докато пиша тези редове началото на параграфа е вече минало…или пък е все още настояще, дали края на параграфа ще е бъдеще? Какво са миналото, настоящето и бъдещето когато всяко тик и всяко так на часовника разсичат времето на сегменти, които не можем да докоснем или усетим, но инстинктивно знаем, че са там?

Миналото и миналите събития са нещо което приемаме условно, нещо пречупено, изтълкувано, редактирано, рафинирано, опаковано и пуснато в продажба от сборното съзнание на всичките свидетели на въпросното Минало.

Казано е, че едно общество което не помни и не си вади поуки от миналото е обречено да го повтори. А какво да прави обществото което е запомнило миналото грешно? Как мислите – подминали ли сме време-пространственото кръстовище или още сме на кръговото? Аз не се притеснявам от 1984, мен повече ме притеснява 2084…